ИНТЕРВЮ СЪС ЖЕЛЕЗНИТЕ БРИГАДИ НА ЛОКО СОФИЯ

Published on April 29, 2014

На 20-ти април се навършиха 15 години от създаването на Iron Brigades Ultras Union на Локомотив София.

Железните Бригади със сигурност са сред емблематичните фракции у нас, оставили своята следа в развитието на ултрас сцената ни. Свързахме се с един от лидерите на организацията, за да ни сподели нещо повече.

– Разкажи ни повече за себе си, кой си, откога посещаваш мачове на Локо, как се запали по идеята?
– Всички ме знаят като Метъла. Kойто идва на наши мачове знае кой съм. Ходя на мачове от много отдавна, но в агитката…тази година ще станат 20г. Как се запалих ли? Ми истината е, че исках ние да сме идеята и никога не съм имал комплекс от т.нар “големи” агитки, нито тук, нито на Запад, нито където и да е било. Исках нещо наше, истинско, локомотивско…

– Защо точно Локо, а не някой от другите отбори?
– Малцина знаят тази история, но все пак… Родът ми са преселници от Северна Добруджа и логично в онези години дядо ми е бил студент в Букурещ. Нападател на местния Рапид. До ден днешен го пазят на снимки, които съм виждал лично. По време на войната се местят в София и местният Рапид е Локомотив, е тогава ЖСК. Тогава започва сагата, която продължава и до днес. Държа да отбележа че Локомотив е бил, е и ще бъде един от символите на прекрасната ни столица, иска ли им се или не на много хора.
Другата основна причина е, че Локомотив е единственият значим столичен клуб, който никога не е бил сред галениците на властта или на който и да е режим, сменял се през последното столетие. А това е от огромно значение за мен. Ореолът на Локомотив идваше от това, че е, или по-скоро беше най-истинският български клуб. И най-романтичният.

– 15 години IBUU, разкажи ни историята на групата, как решихте да се създаде това обединение между феновете на Локо?
– Това си дойде естествено. Истината е, че и преди Бригадите имаше някакви фен формирования, но си бяха някакси “аматьорски”, без траен облик и по-скоро на приятелска основа. После се събрахме и решихме да се обединим. Времето го изискваше. А и си беше мода в един момент. Но винаги с идея за отличим и оригинален облик, поне в България. Ще е много наивно да кажа, че не сме гледали или взаимствали от никой. Още си спомням колко видео касетки с мачове на Милан се изтъркаха от паузиране и превъртане назад до няколкото секунди в които се показваше агитката. Смешно, но такова беше положението.

– Как преминаха първите години след създаването на IBUU?
– В много бачкане и наивен ентусиазъм. Научихме много от грешките. Успехи, провали.. всичко това е част от играта. Търсехме себе си. Бързо наваксахме, скоро ни завидяха и започнаха да ни правят спънки, но така се расте. В началото основният проблем бяха неопитността, липсата на кинти и комуникация. В един хубав момент обаче, се промениха проблемите и все по-често не ни стигаше време и последователност, отколкото финанси да речем.

– Кои са основните проблеми, с които групата се сблъска през тези 15 години и как намерихте тяхното решение?
– Лично за мен, това е че не си повярвахме достатъчно. Което може би е за добро, защото ни предпази от това да се срастнем с клуба. Нещо от което винаги съм се пазел и откровено гнусял. Но което ни попречи и да сме хиперреален фактор. Границата е много тънка и предпочитам да не знам какво е от другата страна. В един момент хора от нас дадоха тласък на официалното НФК, дори бяхме в ръководството, но много бързо се разбра, че това е една сервилна казионна организация, чиято основна цел е да угодничи на президентчето и да точи пари. От този момент нататък не искам и да чуя за фенклуб и съм един от най-яростните им противници. На по-късен етап огромна грешка беше прекалената толерантност и демократичност на организацията, особено що се касае до по-малките. Истината е че си отгледахме поколение от “филмарчета”, което знаеше само да се хвали и кичи с неща, за които имаха много малка заслуга. Това заедно с бояджийството в моменти на криза – на клуб и трибуна, отвори огромна дупка в приемствеността в организацията.

– През всичките тези години по стадионите, кои гостувания помниш с най-добри и с най-неприятни спомени?
– Най ми е било тъпо навремето като нямаше организирани пътувания, ултраси и т.н. и като всеки се спасяваше поединично. Много тегаво усещане. Затова в средата на 90те чаках всяко гостуване под егидата на клуба като нещо огромно. То си беше направо ритуал, свещенодействие… Никога няма да забравя какво изпитах, когато ми казаха, че няма да има рейс до Букурещ за мача с Рапид, а после видях по телевизията как дъртите тогава, се наливаха с бира и вееха знамена в някакъв фонтан насред Румъния. Просто тогава зайците останахме извън сметките, което след години си дадох сметка, че е било в реда на нещата. Но като цяло, в първите 10 години положителните емоции бяха в повече. Незабравими купони по пътя, а като че ли и тогава хората бяха по-истински и първични. Въпреки, че времената бяха много по-трудни. После нещата станаха рутина, отговорност по организация, нерви с куки, продадени мачове, пък някой от малките направи някоя простотия и после се разправяме сто часа… ей такива неща.

– Разкажи ни за останалите момчета от IBUU.
– Има ги всякакви. От бачкатори до мениджъри и от шофьори до адвокати. Пъстра картинка, както между другото е и цялата ни агитка. И сме от почти всички квартали на прекрасната ни столица. Не знам кой измисли клишето, че ако си локомотивец трябва да си от “Надежда”!? През годините сме опитвали да въвеждаме какъв ли не ценз само и само да се запази някаква елитарност на членовете. За съжаление това при нас, а и в България се възприема с насмешка и по-скоро отблъсква, отколкото да привлича хората. Особености на манталитета. Това, което остана обаче е, че трябва да си над 16г. и да плащаш редовно членският си внос на месечна база. Има минимална ставка, над която всеки си решава сам без таван. Кой каквото и да ми говори, но няма ли една организация автономно финансиране никога не може да бъде истински независима. Справка – НФК.

– Къде поставяш фенове на Локо, когато сравниш представянето на другите групи от България?
– В момента сме в миманса. Бледа сянка на това, което беше преди години. Гадното е, че сривът дойде учудващо бързо, но просто много фактори и обстоятелства се съчетаха. Както и да го погледнеш, всичко е против нас. Клубът ни е комедия, нямахме стадион и обикаляхме по селата, отнеха ни сектора, борим се да не изпаднем от три години, Лъжецът и компания поругаха всичко свято до което се докопаха… И още, и още… Да не забравяме и “приносът” на нашите униформени “приятели”. Статистически погледнато, ние сме най-хулиганската агитка в България, с най-много забрани спрямо общия брой на хората. И за да не звучи толкова песимистично, се надявам да надмогнем тази криза, както по подобен начин преодоляхме сътресения от този характер преди десетина години…

– А в каква насока смяташ, че трябва да се работи, за да се развие групата още?
– В момента за развитие не смея и да си мечтая. По-скоро за една консолидация на основата на която да говорим за оцеляване. Опитът си го имаме, но времевият и човешки ресурс яко куца. Нямам идея от къде ще дойде, но ако една нова вълна от млади момчета приеме щафетата, може и да видим едно силно възраждане.

– В момента голяма част от привържениците на Локо не посещават мачове, защо, и какъв процент реално ходят на стадиона?
– От 69та насам публиката на Локомотив е обект на геноцид, къде системен и целенасочен, къде просто ситуационен. И това не може да не даде отражение. Но признавам, че това което Лъжеца постигна, нито комунизъм, нито “еврейското присъствие” успяха да направят. Този Юда успя да убие духа и харизмата на клуба и да отврати голяма част от хората. Сега да се ходи на мач си е парче мазохизъм, като на панихида, ей така на пук. Дори аз лично, вече почти не ходя, защото почти не припознавам това, което сега се води Локомотив. Отчайващото безвремие ни стопява фатално и тук вече процентите са излишно понятие.

– До преди няколко години играхте в Европа, какви спомени пазиш от тези мачове?
– Хехехех… толкова километри и спомени… Беше си сън на живо. Какво ли не ми се е случвало при тия мачове, от това, че за малко да се удавя в езерото на Кралската ботаническа градина в Рен, до това как от МОСАД ме арестуваха в Словакия. Е, последното гостуване във Вроцлав почти не си го спомням, ама пуста полска водка.. 🙂

– Какво мислиш за сцената в България?
– Страшно ретроградна и изкривена. Като цяло, не знам кой го измисли тоя мит, че сме футболна нация. Това е смехотворна заблуда. Както много неща и сцената тук е сбъркана. Но си е наша и си играем на нея. Тъпото е, че има много завист, насмешка, комплексарщина и просташки бабаитлък – неща които пречат на една истинска сцена. Всеки се присмива на провала на другия, но никога няма чест да му признае успеха, камо ли да го поздрави за това. А няма ли уважение, всичко става пародия.

– Най-голямата ти мечта свързана с Локомотив?
– Да стане пак социалният фактор и феномен, който е бил през 60те. Не искам известни фенове, не искам политици, певци и всякакви палячовци да се кичат с клуба ми. Искам бай Пешо дето продава вестници на ъгъла и леля Кичка от “Плод и зеленчук” да го припознават. Скоро го казахме в едно корео – НЕОБИКНОВЕНИЯ КЛУБ НА ОБИКНОВЕНИЯ ЧОВЕК. Ето там е МАГИЯТА!